ПРИЛОЖНО ПОЛЕ И ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ НА СТОПАНСКАТА НЕПОНОСИМОСТ!

Пандемичното разпространение на коронавирусната инфекция доведе до безпрецедентна глобална здравна криза, която от своя страна повлия силно на икономиката на държавите. Възникна необходимост от предприемане на мерки в защита на общественото здраве, насочени към ограничения в придвижването; преустановяване на определени дейности; затваряне на обществени заведения и други подобни. В резултат на тези мерки нормалният търговски оборот беше преустановен или силно ограничен. От правна страна това съвсем естествено постави въпроса за приложението на института на стопанската непоносимост по чл. 307 ТЗ и на възможността за прекратяване или изменение на определени договорни задължения, чието изпълнение – в резултат на променените икономически условия, би било прекомерно обременително за страната до степен, че да противоречи на справедливостта и добросъвестността.

Стопанската непоносимост по смисъла на чл. 307 ТЗ е основание за изменение или прекратяване на облигационната връзка, когато липсва съгласие на страните за това, а обективната икономическа ситуация при продължаването ѝ съобразно първоначалните условия, създава предпоставки за възникване на изключителна несправедливост в отношенията между страните. В тези хипотези институтът на стопанската непоносимост се явява коректив на два от основните принципи на договорното право – този за договорната свобода (чл. 9 ЗЗД) и на принципа за обвързаността на страните от договора – Pacta sunt servanda (чл. 20, ал. 1 ЗЗД ). Разпоредбата на чл. 307 ТЗ оправомощава засегната страна да поиска от съда цялостно или частично прекратяване или изменение на договора, при положение че запазването му с първоначалното му съдържание противоречи на справедливостта и добросъвестността. Целта е чрез намесата на съда в частноправните отношения, да се приведе правното положение в съответствие с промените в икономическите обстоятелства, настъпили в периода между сключването на договора и завършване на изпълнението на задълженията по него. И по този начин да се избегне един противен на справедливостта и добросъвестността стопански и правен резултат, който би се проявил при престиране на първоначално уговореното.

Дали обаче поради особеността в правната уредба и нейното шиканьозно прилагане (в голям брой от случаите) страните по договора няма да могат да използват стопанската непоносимост?

Този институт регламентира правното значение на непредвидената и непредвидима промяна на обстоятелствата, настъпила след сключването на договора, която прави запазването му в неговия първоначален вид и съдържание несъвместимо с повелите за справедливост и добросъвестност в частноправните отношения. Чл. 307 ТЗ има предвид последващи изменения в стопанската обстановка, които водят именно до съществено нарушаване на еквивалентността на насрещните престации. Тъкмо нея страните по общо съгласие са счели за взаимно приемлива и справедлива в отношенията им, когато в рамките на предоставената им договорна свобода са решавали дали да се обвържат с договора, при какви условия и каква да е стойността на дължимите от тях престации.

Позитивното гражданско право изхожда от разбирането, че като основа при преценката за нарушаване на еквивалентността на престациите се взема т. нар. „субективна еквивалентност“ – онази равностойност на дължимото от всяка от страните по договора, установена от съгласуваните им виждания при неговото сключване. Свободата на договаряне включва възможността страните сами да определят стойността на това, което взаимно си дължат по възмездните договори, независимо от това дали двете насрещни престации са обективно равноценни (чл. 9 ЗЗД). Границата, до която действащият правопорядък приема, че договорно установеното равновесие в стойностите на насрещните престации не нарушава началата на справедливостта, е институтът на крайната нужда (чл. 33 ЗЗД). Страната, чиято воля при сключване на договора е била опорочена от това, че се е намирала в състояние на крайна нужда и под въздействие на това състояние се е споразумяла с другата страна при явно неизгодни условия, може да иска унищожаване на договора. В тези случаи неизгодността на сделката се измерва с обективното стойностно разминаване между двете насрещни престации, което трябва да е явно и значително.

Когато изменението на обстоятелствата предизвиква прекомерна обременителност на изпълнението за едната страна поради драстично оскъпяване на разходите ѝ или поради съществено обезценяване на насрещната престация (без обаче да прави изпълнението обективно невъзможно), справедливостта и добросъвестността налагат отклонение от принципа за задължителната сила на договора по чл. 20а, ал. 1 ЗЗД. Защото ако в такива случаи длъжникът бъде принуден да престира първоначално уговореното, както би следвало от принципа Pacta sunt servanda, би се стигнало до явно несправедливи и противни на обществените представи за почтеност и честност стопански резултати. Които ще се изразят в икономически срив на едната страна и същевременно – в извличане на неочаквани и социално неоправдани стопански изгоди за другата.

Въпреки многобройните публикации, както в класическата цивилистична доктрина, така и в последно време, когато налагането на извънредно положение, свързано с Covid пандемията остро постави този въпрос, в теорията и практиката не съществува единно разбиране за приложното поле на този институт, нито за неговите правни последици. Ето защо, този анализ разглежда:

1. I) приложното поле на института на стопанската непоносимост;
2. II) предпоставките и реда за упражняване на правото по чл. 307 ТЗ;

III) правните последици от нейното констатиране.

1. Приложно поле на института на стопанската непоносимост
2. Съгласно чл. 307 от ТЗ „съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността“. Въпреки че уредбата на института систематично се намира в част III от Търговския закон, озаглавена „Търговски сделки“, считам, че стопанската непоносимост намира приложение при всички облигационни сделки, а не само при търговските. Аргументите в тази насока далеч не се изчерпват с многократно обосноваваната възможност за двустранно субсидиарно правоприлагане между правилата на ТЗ и тези на общото гражданско законодателство, предвидена в чл. 288 ТЗ. Струва ми се, че ако изменението в обстоятелствата, обременяващо изпълнението на договора, дава право на длъжника по търговска сделка да иска изменението или прекратяването на договора, per argumentum a fortioriтази възможност би следвало да e на разположение на страните по гражданскоправните сделки, към които законът проявява по-малки изисквания при изпълнение на поетите задължения. Няма пречка изпълнението да се окаже непоносимо и при гражданскоправните договори, тъй като принципите на справедливостта и добросъвестността са общи за гражданското право – чл. 12, чл. 59, ал. 1, чл. 63, ал. 1 ЗЗД. Оттук и категорично не може да се сподели позицията, изразена в някои съдебни решения, както и в доктрината, според която ЗЗД оставал верен докрай на принципа за задължителната сила на договора, когато престацията е възможна.   Подобно изкуствено стесняване на приложното поле на стопанската непоносимост е contra legem, тъй като не държи сметка за общата идея, заложена в института и за обстоятелството, че промени в пазарните условия биха могли да засегнат по неблагоприятен начин всички договори, а не само търговските.

Всъщност критерият за непоносимостта на задължението или на договора (които са изискванията на добросъвестността и справедливостта), на общо основание са приложими към всички договорни облигационни отношения. Защитата по чл. 307 ТЗ е създадена главно заради драстичното обременяване на длъжника при запазване на задължението в уговорения му вид, а не толкова поради възможното облагодетелстване на кредитора.

Институтът на „стопанската непоносимост“ въплъщава общите правни принципи за справедливост и добросъвестност и в този смисъл приложното му поле не може да бъде ограничено само до търговските сделки. Напротив – исторически-правно теорията Rebus sic stantibus е създадена почти едновременно в германската и във френската правна доктрина и е възприета в BGB именно с оглед на общото, а не на търговското право. Принципите на справедливост и добросъвестност имат универсално приложение в гражданското право и в този смисъл не може да се отрече – чрез института на стопанската непоносимост, приложението им и спрямо сделки, които нямат характера на търговски. Той ще се прилага включително и към сделки, за които законът е предвидил специален ред за сключването им, напр. борсови сделки, сключени на съответната борса съгласно приетите от нея правила за работа на организиран борсов пазар за съответния вид стока. В заключение по този въпрос следва да се приеме, че чл. 307 ТЗ представлява общо правило, според което договорът може да се измени или прекрати от съда – защото запазването му става прекалено неизгодно за длъжника от гледна точка на изискванията на добросъвестността и справедливостта, а не защото изпълнението му става прекалено изгодно за кредитора с оглед изменените обстоятелства. Така че основание за изменение, респ. за прекратяване на договора, е налице винаги, когато в резултат на външни за страната по договора събития, изпълнението на първоначално поетото задължение се превръща в такова, което противоречи на добросъвестността и справедливостта.

2. В тази връзка, до изключване приложението на правилото на чл. 307 ТЗможе да се стигне единствено и само при нарочна законова забрана за изменение на договора, а не при други обстоятелства, включително такива, касаещи специален ред за сключване на определени правни сделки. Пример в тази насока представлява разпоредбата на чл. 32, ал. 5 от Закона за приватизация и следприватизационен контрол (ЗПСК), според която „не се допуска предоговаряне на поетите с приватизационните договори задължения…, освен в случаите, предвидени в този закон“. Видимо правилото на чл. 32, ал. 5 ЗПСК не отразява общ правен принцип, а представлява специална правна норма (lex specialis) с ограничено приложение само за приватизационните договори. Въвеждането на подобни ограничения относно възможността по реда на чл. 307 ТЗ да бъде изменен или прекратен договор, чието изпълнение нарушава добросъвестността и справедливостта може да бъде резултат единствено от изрична законодателна намеса, която има по-скоро изключителен характер и която правно-политически се обосновава както с особения ред за контрол върху изпълнението на задълженията по приватизационните договори, така и с по-особеното стопанско значение на тези договори в процеса на трансформация на публичната собственост в частна при преминаването към пазарна икономика. За други договори, извън приватизационните, изменение на правоотношението е допустимо както по съгласие на страните, така и по решение на съда.

От изложеното се налага категоричният извод, че независимо от обстоятелството, че правният режим на стопанската непоносимост е включен в общите правила за търговските сделки, той има приложение и за гражданскоправните отношения. Институтът на стопанската непоносимост намира поначало приложение в цялото частно право, освен ако специална правна норма предвижда друго или приложението му е правно-логически несъвместимо с естеството на регулираните правоотношения.

3. Затова и следва да се оцени като неправилна съдебната практика, която ограничава приложното поле на института на стопанската непоносимост, без подобно законово ограничение да съществува, респ. без приложението на чл. 307 ТЗ да е правно-логически несъвместимо с естеството на регулираните правоотношения. Такива са именно опитите в практиката да бъде обосновано, че правилото на чл. 307 ТЗ не е на разположение на страните, сключили договор по реда на Закона за обществените поръчки (ЗОП).

Всъщност ЗОП съдържа правило, аналогично и специално на чл. 307 ТЗ – разпоредбата на чл. 116 ЗОП, която предвижда специални правила за изменение на договора, които не изключват приложението на стопанската непоносимост. Това е така, доколкото чл. 307 ТЗ съдържа общо правило, приложимо към всички случаи на съществено изменение на икономическата конюнктура, при която е бил сключен договорът и при която всяка една от страните е формирала волята си, преценявайки интереса си да се обвърже и условията, при които да го стори. Неслучайно и правилото на чл. 43, ал. 1 от ЗОП, предвиждащ забрана за страните по договор за обществена поръчка да го изменят, е отменено понастоящем и вече не е действащо право. Това категорично отразява промяна във възгледите на законодателя относно приложимостта на института на стопанската непоносимост и към договорите по ЗОП.

            Същият извод може да се направи и по аргумент от чл. 120 ЗОП, според който за всички неуредени въпроси във връзка със сключването, изпълнението и прекратяването на договорите за обществени поръчки се прилагат разпоредбите на Търговския закон и на Закона за задълженията и договорите. По реда на субсидиарното прилагане би следвало правилото на чл. 307 ТЗ на общо основание да е приложимо и към договори, сключени по реда на ЗОП. Това е така, доколкото спецификите на тези договори (наличието на смесен фактически състав за възникване на облигационни отношения между страните, който включва и административни елементи по обявяване и провеждане на обществената поръчка, обявяване на изпълнител на обществената поръчка), не отричат на договора за обществена поръчка качеството на двустранна търговска сделка, за която, при липсата на друга специална уредба, се прилагат нормите на ТЗ и на ЗЗД. В този смисъл, правно необосновано е тази категория договори да се изключва от обхвата на чл. 307 ТЗ.  Стопанската непоносимост като институт се свързва с настъпване на коментираните по-горе непредвидени и непредвидими обстоятелства от извънреден характер, причиняващи прекомерно и противоречащо на правилата за честност, почтеност и коректност несъответствие между престациите на страните по един двустранен договор.  В резултат на кумулативното наличие на тези обстоятелства, възниква защитимо по съдебен ред субективно потестативно право на засегнатата страна да иска изменение на договора или прекратяването му изцяло или отчасти.

Обстоятелството, че един договор е сключен в резултат на специална процедура, не променя по никакъв начин обстоятелството, че между страните по него е налице облигационно правоотношение с определено съдържание. И това, че такова правоотношение може да бъде засегнато от външни за страните събития, превръщащи изпълнението на задълженията в първоначалния им вид в изцяло несъвместимо с принципите за справедливост и добросъвестност.

4. В този смисъл, приложението на института на стопанската непоносимост не може да се отрече и по отношение на сделки, които се сключват на борсов пазар – напр. сделките с електрическа енергия или природен газ по Закона за енергетиката, които се осъществяват на организиран борсов пазар, както и борсовите сделки по Закона за стоковите борси и тържищата. Независимо от начина на сключване на тези сделки (на организиран борсов пазар, съгласно правилата на съответната борса), между страните възниква договорно правоотношение с определено съдържание: права и задължения на страните. По същността си борсовите сделки са договори за покупко-продажба, които се сключват на определено място, в определено време. Тези договори също могат да бъдат засегнати от настъпването на непредвидими обстоятелства, които да доведат до ситуация, при която изпълнението в договорения вид да противоречи на добросъвестността и справедливостта. Такива, при които дължимото по договора изпълнение вече не е това, за което страната се е задължила при неговото сключване, предвид нейните очаквания и предвижданията и на двете страни.

Затова, ако се приеме, че за определена категория сделки институтът на стопанската непоносимост е изначално неприложим поради особености на сключването или на страните по сделката, излиза, че за тези сделки принципите на добросъвестност и справедливост не се прилагат.    Подобен „избирателен“ подход е правно и житейски необоснован. Щом институтите на нищожността и на непреодолимата сила, които също въплъщават принципите на добросъвестност и справедливост, се прилагат за всички частноправни сделки, няма причина приложното поле на стопанската непоносимост да бъде ограничено, ако липсва изрична забрана за изменение на сделките или ако приложението на чл. 307 ТЗ не е изначално правно-логически несъвместимо с естеството на регулираните правоотношения.

1. Предпоставки и ред за упражняване на правото по чл. 307 ТЗ
2. В практиката и доктрината се приема, че общите предпоставки за приложението на института на стопанската непоносимост са закрепени нормативно в чл. 307 ТЗ, а именно – да са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят и запазването на договора да противоречи на справедливостта и добросъвестността. Най-общо казано, за да е налице стопанска непоносимост по смисъла на чл. 307 ТЗ, следва да се установи с пълно и главно доказване, че са налице обективно и трайно променени икономически условия, настъпили след възникване на задължението, което не е изпълнено (но е възможно)и че запазването на договорното правоотношение в първоначалния му вид би довело до накърняване на принципите на справедливост и добросъвестност.

Икономическите условия са обективно и трайно променени, когато изменението е резултат от настъпили в обективната действителност факти, които не са причинени от страните, които, на следващо място, са непредвидими и не са били предвидени от тях в договора. Изменението в обстоятелствата следва да е настъпило преди неизпълнението на длъжника, т. е. преди изпадането му в забава и да е от такова естество и в такъв обем, че запазването на договорната връзка, респ. на задължението в първоначално договорения му вид да е несправедливо и недобросъвестно. Тези, макар и общи, но казуистично легално описани предпоставки означават, че е нарушена съществено еквивалентността по договора, че променените условия са нарушили значително съответствието между стойността на престацията на длъжника и насрещната, като изпълнението за него е разорително или прекомерно обременително. Нарушението на еквивалентността на престациите следва да е недобросъвестно, т. е. да има такъв характер и обем, че запазването на договора да противоречи на общоприетите правила за честност и почтеност, да води до нетърпим социален резултат, вкл. до опасност за запазването на икономическото съществуване на длъжника.

2. Правото може да се упражни само чрез иск на заинтересованата страна, по който съдът постановява решение с конститутивно действие– с което се внася изменение в договорната връзка.
3. Това налага да бъде взето становище и по въпроса за цената на иска по чл. 307 ТЗ.Едната възможност е да се приеме, че цената на конститутивния иск по чл. 307 ТЗ следва да се определи въз основа на частта от правоотношението, която се иска да бъде прекратена или изменена с предявения иск. Възприемането на подобен подход обаче би означавало, че цената на иска по чл. 307 ТЗ се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Считам, че предявеният иск за изменение (напр. на договора за банков кредит в частта за размера на годишната лихва), не може да се приравни на визираните в чл. 69, ал. 1 ГПК искове, в частност – на исковете за съществуване, унищожаване или разваляне на договор по чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК и цената му не може да се определи върху стойността на договора. Правният интерес на ищеца не е нито в съществуването на правоотношението по договора за банков кредит, тъй като това не се оспорва между страните, нито унищожаване или разваляне на договора за кредит, респ. – в частта за годишния лихвен процент, а само изменение на някои от клаузите на договора. Поради изложените съображения съм на мнение, че по отношение на цената на иска по чл. 307 ТЗ за изменение на договора, приложение намира разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ГПК.

Доколкото институтът на стопанската непоносимост, както бе изтъкнато, въплъщава принципите на справедливост и добросъвестност, тези принципи следва да намерят отражение и при определянето на цената на конститутивния иск по чл. 307 ТЗ. В тази насока се поставя и въпросът за справедливостта при определяне на цената на конституивен иск за прекратяване, респ. за изменение на правоотношението. Съдът следва да изхожда от правилата на справедливостта като гарантира на ищеца достъп до правосъдие с определянето на цена на иска, съответна на неговия интерес и при съблюдаване правилото на чл. 69, ал. 2 ГПК. Противното може да доведе до определяне на държавна такса в размер, който е икономически непоносим за ищеца – като страна по договор в потенциално разоряващо състояние и като краен резултат – да доведе до отказ от правосъдие.

III. Последици от упражняване на правото по чл. 307 ТЗ

Традиционно се приема, че изявлението на една от страните по договорното правоотношение да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, е потестативно по своя характер, без законът да му придава обратно действие. Подобна формулировка обаче повдига поне няколко въпроса:

            1) от кой (респективно – до кой) момент може да бъде упражнено правото по чл. 307 ТЗ; 

            2) кога настъпва правната промяна, която законът свързва с упражняването на това потестативно  право;

3) какво би следвало да е решението по чл. 307 ТЗ, ако стопанската непоносимост е била налице към момента на предявяване на иска, но в рамките на процеса договорът е прекратен, напр. поради изтичане на срока.

В съдебната практика се приема, че независимо от процесуалния способ, който длъжникът ще избере, за да релевира стопанската непоносимост – било чрез предявен от него конститутивен иск, било чрез възражение по предявен срещу него иск за реално изпълнение, това може да бъде сторено само в рамките на съществуващ, но не и на вече прекратен договор. Струва ми се, че това твърдение следва да бъде прецизирано с оглед на поне две неща –         1.1. моментът на настъпване на предпоставките, които пораждат правото на една от страните да се позове на стопанската непоносимост по чл. 307 ТЗ;

            1.2. основанието за прекратяване на договора, престацията по който е непоносима за изпълнение.

Така, ако договорът е прекратен на някакво обективно (безвиновно) основание, като изтичането на срок или настъпването на прекратително условие, то институтът на стопанската непоносимост може и следва да намери приложение и към подобни хипотези. Аналогично е положението и когато е сключен двустранен договор, при който едната страна е изпълнила своите задължения, а другата – още не е. Като се отчете, че изпълненото задължение стои в икономическа зависимост с насрещната престация и че то е изпълнено именно, за да се получи тази престация, която е еквивалентна на даденото или направеното, следва да се приеме, че приложението на института в този случай не бива да се изключва. Да се приеме обратното, означава да бъде наказан длъжникът не защото липсват елементите от фактическия състав на непоносимостта, а защото той добросъвестно е изпълнил задължението си. До сходни резултати би се стигнало и когато прекратяването на договора е настъпило вследствие на юридически факт, който се намира извън волята и контрола на позоваващия се на стопанска непоносимост.

Освен това, следва да се държи сметка, че страната прибягва до предявяване на конститутивен иск за прекратяване или изменение на договора, когато насрещната страна по правоотношението очевидно не е съгласна с исканото изменение или прекратяване, респ. – когато насрещната страна счита длъжника за неизправна страна и вероятно ще развали договора поради виновно неизпълнение на онази, която същевременно претендира да е засегната от стопанска непоносимост. По този начин ще се окаже, че институтът на стопанската непоносимост ще е неприложим във всяка ситуация, в която страната, която го предявява, вече е изпаднала в неизпълнение на договора и/или договорът е прекратен, развален.

Подобен извод обаче е и правно и житейски несъстоятелен, доколкото не може да се очаква от страната, за която престацията е станала стопански непоносима, да продължава да изпълнява договора, за да може да упражни правото си по чл. 307 ТЗ и кредиторът да не развали договора, чието изменение и прекратяване длъжникът цели.  Подобно тълкуване на правилото на чл. 307 ТЗ обезсмисля неговото съществуване като способ за защита на длъжника, за когото изпълнението на договора по обективни причини е станало стопански непоносимо.

Неудържимостта на горния извод ясно личи и от обстоятелството, че предявяването на иска не спира изпълнението на договора и до влизане в сила на решението на съда всяка от страните следва да изпълнява всички свои задължения. При много от договорите с по-кратък срок обаче това условие означава, че докато трае процесът, договорът трябва да бъде изпълняван (или прекратен), а с изпълнението ще отпадне и една от предпоставките за предявяване на иска (наличието на облигационна връзка, която подлежи на изменение). Респ. – че същият ще бъде отхвърлен, въпреки че предпоставките на стопанската непоносимост са били налице.

Следователно, за да не се обезсмисли правилото на чл. 307 ТЗ и неговите защитни функции, би следвало, ако предпоставките на стопанска непоносимост са били налице, искът по чл. 307 ТЗ да бъде уважен, дори ако към датата на приключване на устните състезания или към датата на постановяване на съдебно решение договорът да е например с изтекъл срок, (или прекратяването да е настъпило по независещи от позоваващия се на непоносимостта причини) или да е прекратен поради изпълнение, или да е развален от другата страна. (Доколкото за страната, позоваваща се на стопанска непоносимост, е равнозначно на стопанска гибел да продължи да изпълнява един договор, който противоречи на добросъвестността и справедливостта). Струва ми се, че в подобни случаи уважаването на иска по чл. 307 ТЗ ще гарантира именно спазване на принципите на справедливост и добросъвестност.

Противното би означавало, че независимо от констатираната стопанска непоносимост, която следва да води до прекратяване на договора от съда, засегнатата страна, чийто договор е прекратен поради нейно виновно неизпълнение до приключване на устните състезания, ще носи отговорност за неустойки или обезщетение за неизпълнение. Такъв правен резултат е неприемлив и обезсмисля изцяло института на стопанската непоносимост. Още повече, че между датата на настъпване на стопанската непоносимост и тази на постановяване на съдебното решение, ако действително е налице стопанска непоносимост на престацията за едната страна по смисъла на чл. 307 ТЗ, то за нея икономически разорителните последици, които противоречат на добросъвестността и справедливостта, вече ще са настъпили.

Наведените по-горе съображения, както и характерът на стопанската непоносимост и целта на този институт – да гарантира справедливостта и добросъвестността в отношенията между страните по едно правоотношение, водят до извода, че конститутивната правна промяна следва да настъпи именно от установената от съда дата на настъпване на стопанската непоносимост. Това е моментът, в който изпълнението на задължението на страната се променя и става прекомерно обременително, в нарушение на общоприетите критерии за честност и почтеност до степен, която противоречи на добросъвестността и справедливостта. Такъв подход не уврежда и другата страна по правоотношението, тъй като ако конститутивният иск бъде отхвърлен, засегнатата от твърдяната непоносимост страна, ще носи отговорност за виновно неизпълнение на задълженията си, а икономическото ѝ положение не би следвало да се е влошило именно поради липсата на стопанска непоносимост.

Затова считам, че твърдението, че решението с конститутивно действие, постановено по спор с правно основание чл. 307 ТЗ внася изменение в договорната връзка занапред, следва да се разбира в смисъл – от момента на констатираното настъпване на стопанската непоносимост, а не толкова от момента на влизане в сила на съдебното решение по конститутивния иск. Защото ако се приеме, че „занапред“ следва да се разбира формално в смисъл – след предявяването на иска, респективно след постановяване на решението, то това не само би компрометирало ефективността на института, но би го направило напълно неприложим към договори с еднократно действие. В тази връзка може да се мисли дали изменение на договорно правоотношение или неговото прекратяване поради настъпила стопанска непоносимост, не следва да се считат настъпили именно от датата на осъществяване на предпоставките на стопанската непоносимост, регламентирана в чл. 307 ТЗ. Неслучайно в някои национални юрисдикции установяването на стопанска непоносимост дава основание за прекратяване на договора с обратна сила, което на свой ред позволява и осъществяването на двустранна реституция.  Подобен подход и по-скоро придаване на обратно действие на стопанската непоносимост е в по-голяма степен съответен на целите и функциите на института.

Симптоматично в тази насока е и правилото на III.–1:110: Variation or termination by court on a change of circumstances от Общата референтна рамка, което позволява договорът да бъде прекратен, считано от дата, определена от съда съобразно момента на настъпване на предпоставките на стопанска непоносимост, а не едва от влизане в сила на решението, с което подобна претенция е уважена. В коментарите към посоченото правило се изтъква, че е в дискрецията на съда да определи момента, от който договорът ще се счита изменен или прекратен. Като за целта следва да бъдат взети под внимание както обемът на вече изпълненото по договора, така и моментът, в който изпълнението е станало особено обременително за една от страните и като такова – противоречащо на справедливостта. Приема се, че именно възможността за определяне на дата, по-ранна от тази на сезиране на съда, определя и обема на реституционните претенции (в случай на изпълнение след тази дата).